" Бях любимката на математика ни. Вървеше ми и започнах да предавам уроци на Пеньо по математика. Така оправдавах срещите си с него пред учителите, които не разбираха какво може да има между мен и него - (според тях аз, сериозна, отличничка, дъщеря на учители, момиче с амбиции, а Пеньо - селско момче, отнесен, проидоха, маняк, неудачник). Не, че не го уважаваха, но не го разбираха и го подценяваха... Отблъскаше ги неговата прямота, гордият му и свободолюбив дух, странното му поведение, което не се вместваше в представите им за "момче от село". А и презираха несъответствието, според тях, на положението му в обществото със самосъзнанието му за изключителност. А той наистина беше изключителна личност - като душевност, като интелект... Като приятел и събеседник беше незаменим!

...Пеньо чувстваще, че го обичам искрено и че ме забавлява тази необявена война между мен и учителите заради дружбата ми с него. Аз протестирах по свой начин, като се мъчех, доколкото можех, да внуша, че не съм онази непогрешимата, лоялната, примерната. Нарочно нарушавах ученическите строги наредби за униформата - носех къси чорапки и в студа или си навивах косата с книжни лентички. Естествено директорът, господин Аврамов, ме изпращаше от строя в къщи, за да се преобуя и да си оправя косата. Това ми доставяше удоволствие и с Пеньо злорадствувахме за моето "неподчинение" и наивен бунт.

Само класната, Чантова, прекрасен човек и педагог, ни влизаше в положението и разбираше, че между мен и Пеньо съществува истинско приятелство и доверие. Доверие ни имаше и тя. По това време от мъжката и от девическата гимназия образуваха патрули, които да обикалят града и да следят учениците за спазването на униформата, доброто поведение и ученическия час. Класната правеше така, че винаги се падах с Пеньо. Тримата (с Чанова) тръгвахме уж на дежурство, но тя скоро ни оставяше сами и ние, вместо да обикаляме като патрули, се разхождахме края река Росица. Някой път закъснявахме и Пеньо ме изпращаше до вкъщи. Майка ми, която беше много строга, заключваше вратата. В такива случаи квартирантката ни, братовчедка на моята приятелка Севда, оставяше прозорчето на мазата отворено и влизах от там, но веднъж майка ми поставила нарочно щайга с домати, в които скочих и цялата се оплесках. Стана голям скандал, а Пеньо на другия ден се задави от смях...

...Когато го бяха арестували в Севлиевската полиция, Генчо Анадолски, който беше много добър приятел на Пеньо , намери начин да ми разкаже за случилото се и много ме помоли да минавам покрай полицията в съответен час. Отначалото не смеех и се правех на сърдита, защото Пеньо не ме бе посветил в намеренията си да търси и се бори за свободата на словото и духа по света. Но много скоро ми мина и се заразхождах пред прозорчето на ареста. Пеньо беше направил един книжен плакат с буквата "С" и го размахваше всеки път, когато минех оттам. А аз сновях нагоре и надолу, важна и надута. Но сновях! След това ми прати една снимка с текста:

"Ако е голямо презрението ти спрямо мен, скъсай снимката. Аз ще запазя до последния си миг твоите."

Когато се омъжих, напуснах Севлиево. Веднъж Пеньо идвал с някаква литературна делегация в града и се отбил при майка ми и баща ми. Интересувал се, как съм и дали съм щастлива. Нашите му отговорили, че съм добре. Той се обърнал на тръгване и казал заплашително:

- Ако разбера, че това не е така, че не е щастлива и че мъжът и не се отнася с нея, както заслужава, отивам и си я вземам обратно, каквото и да се случи след това! Ще го направя! Сбогом!"

Майка ми и сестра ми се уплашили, да не направи нещо необмислено и изгорили всичките му писма и тетрадката, в която ми беше записал мислите си за живота, идеалите си, мечтите си... Беше в един-единствен екземпляр... А стиховете му, ранните му стихове, които получавах по две-три на ден... Всичко отлетя... Сякаш е искал да го вземе със себе си...

Но той остана - остана човекът, остана поетът, остана бунтарят, остана честният влюбен в идеалното млад българин, поетът с ватенката, ученикът с тефтера и шинела, строителят на новия живот...

Пеньо Пенев беше, е и ще бъде!

Клара